Lilo Petrov's Blog

Не мога да се сдържа да не споделя неописуемото влияние на музиката върху съзнанието ми.  То не беше КАТ, Булбанк, фирмите за „почистване“ на снега, липсата на портокали в бар „Петък“ (а текила сънрайз без портокали що е..?), мъкненето на 2-3 изгорели аудио колони към сервиз, Алианц, ЕТ Еуратек, и най-вече тоталният отказ на коя да е запалка да остане в мен повече от 5-10 минути без да се загуби поне 5 пъти. Хубав ден беше, да 😀

А музиката .. чакаш, тръпнеш, дебнеш да свършат всички глупости за да се прибереш вкъщи и на спокойствие да я пуснеш. И да престанеш да мислиш за липсата на портокали. Като я пуснеш дори запалките променят естеството си и вече са на разположение, където и да си..най-често лежат точно до чашата с горещо кафе, до пепелника с карамелените цигари и слушат вълшебството, идващо от ония същите аудио колони, които ти вгорчиха деня.

След сериозна, градивна, масирана и настървена критика някак ми се стори наистина нередно да не пусна и една по-позитивна публикация. Оказа се, че целта на досегашните ми текстове – които, despite being крайно негативни, имат изходната идея да действат мотивиращо – е трудно постижима с тази нагласа на текстовете.

Ето ви мъничко, но някак по абсурден начин стоплящо нещо, което не е ужасно съществено, но навява една все по-уголемяваща се преспа от надежда. Преди няколко дни в Доктроската градинка в София се случи нещо, което съм виждал само в Европа. Нямаше ги онези съсухрени циганки с кърпи на главите и униформи, струващи повече от месечната им заплата. На тяхно място се беше появило едно крайно симпатично малко оранжево камионче, което оставяше след себе си чистота.  Калта, изгнилите листа и превърналата се в засъхнала гной скованост от заобикалящия ни боклук изчезваха под четките, пръскалките, ласките на камиончето. Наистина звучи абсурдно, но това камионче си е малък проблясък. Защото зад него стои проект, който някой е изготвил, обработил, изпратил, друг е чел, критикувал, одобрявал, трети е отпускал пари, разпределял ги е, четвърти е назначавал хора и така нататък. Сиреч, някой се е занимавал с това абсолютно несъществено и ненужно към момента камионче.  Което, съгласете се, си е направо супер.

С пожелания за оранжеви камиончета!

Атанаска се казва вдовицата на Веско – 65 годишния мъж от провадийското село Китен, който беше убит заради едно прасе. Ние свикнахме с всякакви думи и заглавия по вестниците. Нещо повече – колкото по-зловещи са заглавията, толкова повече в нас се надига и уплътнява някакъв подсъзнателен и доста подъл според мен защитен механизъм – нека пропусна и този ужас, нека да го подмина, нека да успея да се предпазя от него, така че той да не ме нападне, да не ме застигне. Нека не му обърна внимание, нека не си представям фермата, трийсетте свине, Веско и Атанаска, живота им, как са го пребили, как е молел за помощ, как е викал в тъмното, близо до гробището и ромската махала, как на сутринта са го намерили. Защитният механизъм тук вече е много плътен и гъст, обрасъл, почти непробиваем и за сметка на това – още по-коварен. Нека да подмина , за да не трябва да се сблъскам челно с въпроса – защо се е случило всичко това. Защото когато се сблъскам с този въпрос, аз вече попадам в капана, от който няма измъкване. Попадам в капана на абсолютното потресение, срещу което няма никакъв лек. В този капан мога само да стоя  и да наблюдавам вцепенено онова, което се случило. Двама мъже на около 25 години, и двамата с по три деца, и двамата безработни, се напиват вечерта, веселят се шумно и в един момент утихват: прияжда им се свинско. Няма проблем. Какво прави човек, когато му се прияде свинско – отива, където трябва и открадва прасе. Ако прасето има пазач – убива пазача, но така или иначе се сдобива с прасето. Прасешкото, естествено, е много по-ценно от човешкото, защото човешкото месо не става за ядене. Всъщност кой знае?

Тук някъде кадрите на филма, който гледам, попаднал в капана без да искам или от невнимание, се преплитат, спират, объркват се, тук вече чувам само плача на Атанаска, думите й, виждам я под асмата с кехлибареното грозде, виждам я сама със страшната й мъка, с нямата, неизречима обида, която е зад тази мъка  – виждам я на фона на тези 40 прасета от бяла порода, които от 15 години им помагат да преживяват, големи и малки от бяла балканска порода, които грухтят и се щурат безразборно из двора, вероятно са гладни, вероятно няма кой да ги изведе на паша, вероятно ужасно мирише в този двор, нейното нареждане продължавам да чувам, нейното оплакване, вероятно няма кой да изчисти, кой вече да върши ежедневната рутинна работа по тяхното отглеждане и изхранване, тя е сама с тези 40 прасета, които квичат и са навсякъде и стават все по-гладни и гладни, защото мъжът й е пребит заради едно от тях, всяко едно от тези прасета е било по-ценно, отколкото мъжа й, следователно всяко едно от тези прасета  е по-ценно и от нейния живот също и от който и да е човешки живот изобщо.

Да, ето заради този извод, който всеки от нас може да направи след новините и след прочитането на един вестник, в нас се поражда убийствения защитен механизъм – да не забелязваме, да не се впрягаме, да не допускаме, да не се вглеждаме, да пожалим самите себе си, за да не попаднем в капана, в който ще трябва да изтърпим ужаса на вглеждането и вслушването, ужаса на задаваните въпроси, ужаса на  неизменния извод за ценността на човешкия живот в България.

Защото същия този подсъзнателен механизъм, който прораства около нас, знае със сигурност: това, което се е случило на Веско и Атанаска, може да се случи и на теб – сред друг декор и други обстоятелства. В същността си то е едно. Само декорите и обстоятелствата се сменят.Но за тези неща не трябва да се мисли, както не трябва да се мисли и за смъртта. Затова тихо, тихо, да караме нататък, каквото дойде, каквото стане, каквото, такова.

Европейският съюз, бидейки наднационална инситуционална рамка, целяща пораждане и/или стимулиране на развитие, се простира отвъд отделните си механизми и институции. Той достига до начина на живот на всеки един от гражданите си. Филмът на Иван Кулеков „Държава се прави с хора” на пръв поглед проследява предприсъединителната работа на българските евроинтегратори. При по-задълбочен анализ на филма обаче, ясно проличава болезнената действителност, че въпреки подписаният на 24.4.2005г. договор, България няма нито икономическа, нито социална готовност да бъде част от ЕС.
Българският „преход” след 1989г. е изключително оспорвана тема, която не е основна за този текст. Споменаването й обаче е неминуемо, защото последиците от социалистическото наследство са тежки и, въпреки изминалите двадесет години, все още се проявяват с голяма сила. Успешното функциониране на една модерна демокрация е пряко свързано със защитата на всеобщия интерес, гарант за който е гражданското общество. Последното е било крайно деформирано в България през изминалите 45 години като неизменна част от социалистическия строй – гражданската позиция е била подтискана, прозрачността в управлението практически е отсъствала, индивидуалната инициатива – ограничавана. Тези практики на социализма неизбежно повлияват върху способността на постсоциалистическото българско общество да изгради една функционираща модерна демокрация.
Фасадно-козметичните промени, извършени в държавната уредба през последните двадесет години не водят до реално откъсване от социалистическото минало на България. И, тъй като именно от държавната уредба зависят обществените нагласи, ценности и,в крайна сметка, начинът на живот, сегашната българска реалност остава едно деформирано общество, което е почти неспособно да генерира развитие поради острите проблеми в своето устройство. Именно тази реалност е причина за коренното различие между „истинските” държави членки на ЕС и България. Тази диференциация е един от основните проблеми, които стоят пред интегрирането на България в европейската общност, защото пряко нарушава водещия за ЕС принцип на партньорство (oттам идват и използваните от българския екип преговарящи определения „там”, „тяхното”, „те”).
Разбира се, осъзнаването на тези факти от страна на евроинтеграционния български екип не подлежи на коментар (предполага се, че експертите, водили преговори с ЕС, са наясно с тях), но някак неминуемо възниква въпросът защо въпреки осъзнаваната диференциация ЕС/България нищо не бива предприето дори от евроинтеграционния ни екип. Налице дори при него са проблеми, които в крайна сметка довеждат до невъзможност на България да се интегрира в ЕС. А именно :
1. Всеобхватна безотговорност, цяряща в цялата българска администрация
– договорите и текстовете между ЕС и България са възприемани като „големи книги”, „странички” и „буквички”. Наивно е да се смята, че чиновник, които възприема тези текстове и следващите от тях промени в общественото устройство на България като „странички”, може да има високо ниво на производителност на труда. За част от хората от екипа (съответно и за голяма част от съвременните българи, ако изхождаме от идеята, че преговарящият екип може да бъде представителна извадка от българското общество) „100% производителност на труда” може да бъде постигната само когато пред теб има табелка „България”. Сиреч, когато някой „чужд” те наблюдава. Възниква въпросът колко и каква работа се върши без „пъдарите” от Брюксел да наблюдават.
– Това, разбира се, не е нито частен случай, нито пък е случаен. Потискана и репресирана през изминалите десетилетия, частната предприемчивост на обикновения българин отсъства и постигането на резултати, без да бъдеш „ръчкан” става трудно постижима задача. Отново си проличава фасадността и повърхността на популисткия ентусиазъм на преговарящия екип (нека към момента екипът от експерти бъде възприеман като представителна извадка от съвременното българско общество). Изказвания от рода на „плуване в море от сяра” и „влачех си нещата” далеч не демонстрират мотивация за висока производителност на труда.
2. Некомпетентност и ниска квалификация на кадрите
– неспособността на държавата да осигури квалифицирани и подготвени кадри в крайна сметка довежда до ниска производителност на труда. Подсилен с отсъствието на мотивация за добри резултати, този фактор рефлектира върху цялостната работа на евроинтеграционния ни екип, която бива вършена „тихичко на много фронтове”. Липсата на добри резултати, разбира се, е причина за ниската конкурентноспособност на България както в европейския, така и в световния пазар.
3. Съперничеството
– остра проява на отсъствие на каквото и да било усещане за парньорство са думите на един от членовете на преговарящия екип : „Ако българският бизнес работеше на 1/3 колкото нас, темпото на развитие щеше да е по-голямо”. От това изказване проличава разривът между частните интереси и държавната администрация, чиято задача е да ги защитава. Именно този разрив автоматично поставя администрацията като пречка за развитието на българските частни интереси.
При по-подробен анализ на думите и отношението на евроекспертите ни спрямо вършената работа, несъмнено могат да се намерят и множество други примери за своего не на място и не на време българска евроинтеграция. Не на място, защото, независимо от царското изявление на Симеон Сакскобурготски, че „отиваме там, където винаги сме били”, България до този момент не е била част от Европа нито в социален, нито в икономически, нито в политически план. Не на време, защото невъзможността на обществената ни структура да „скъса” със социалистическото си минало се оказва една от основните пречки пред интегрирането ни в Европейския съюз.
Друг явен извод от филма „Държава се прави с хора” (а и от начина на живот в съвременна България) е очевидната тромавост на администрацията. Хаотичната методика (ако въобще същесвтува такава) на работа спъва цялостното функциониране на държавния апарат, който се оказва в съревнование с бизнеса безотносително към задачата си да коригира нормалния разрив между частния и всеобщия интерес. Тук отново се появява нуждата от коректор в лицето на активно гражданско общество, което да контролира и наказва очевидното преследване на частни интереси от управляващите. Разбира се, при отсъствието на такъв коректор, частният интерес става водещ в политиките на държавния апарат. Може би оттук произтичат и използваните за заглавие на филма думи на Меглена Кунева „Държава се прави с хора”. Това изявление е демонстрация на абсолютна некомпетентност спрямо устройството на държавата. Държава не може да бъде правена с хора, защото те преследват частните си интереси, държава може да бъде правена с институции, които да коригират баланса между частния и всеобщия интерес. Забележително е, че гореспоменатото изказване е на главния преговарящ с ЕС от българска страна.
Тромавостта на институциите, разбира се, едва ли може да бъде наречена случайна. Институционализирането на частния интерес предполага статукво, от което определени хора да бъдат облагодетелствани. Следователно бавното приемане на закони, сиреч промени, е абсолютно логично и е естествена част от съвременната ни действителност. Пример за това са горделиво изнесените на преден план като успехи предприсъединителни договорености с ЕС за алкохола и тютюна. Договорености, които са явна политическа намеса в икономиката на България, защото тютюнът е основен поминък на определено българско малцинство.
Преследването на частни интереси от страна на българския управленски елит логично води след себе си структурна деформация на пазара, оттам и неприоритетността на пряко свързаните с пазара проблеми, нуждаещи се от адекватно решение. Такъв проблем е транспортната инфраструктура, която е жизненоважна за пазара и съответно за установяването на устойчив темп на развитие. България продължава да бъде единствената държава в ЕС, в която не може да се стигне от една до друга граница по магистрала. Друг проблем е явното недооценяване на
черноморската ни граница, която бива възприемана от управляващите по-скоро като туристически обект (поради частните им интереси), отколкото като съсредоточие на търговски канали, въпреки че 95% от световната търговия се извършват по вода.
След като бъдат взети предвид тромавостта и некомпетентността на институциите, съревнованието на отделните елементи на обществената структура, преследването на частни интереси от страна на управляващите и тежкото ментално и структуроопределящо наследство от социализма, неразвитият български пазар изглежда като логичен продукт на нефункциониращата ни „модерна” демокрация.
Гореспоменатата „рожба” на обществената ни структура води след себе си отсъствие на каквато и да била култура на партньорство. Не може да се очаква от едно общество, свикнало да се води само и единствено от частни интереси, да бъде равностоен партньор на другите европейски пазари. Въпреки това, у българите съществува претенцията за дължимост на ЕС към България. Липсва обаче съзнанието, че отпусканите от ЕС средства са за подобряване на условията за генериране на пазар и развитие с цел еквивалентно партньорство на България с другите държави-членки.
Липсващото усещане за партньорство превръща преговорите за присъединяване към Европейския съюз в „окопна война”, погледнати през призмата на българските преговарящи. „Борбата за всяка къща” налага свикването на всички „войници”, които биват изпращани на фронта с пари от комшулъка. Битката, боричкането, съпротивлението на българския държавен апарат изглеждат, след по-подробен анализ, като съвсем логична себесъхранителна реакция. Та нима има човек, който не би реагирал по същия начин – с борба – ако някой „чужд” се опита да промени/заличи поминъка му? Едва ли. Проблемът обаче е, че това е нормална човешка реакция. И тъй като държавният апарат в България се диктува от човешките частни интереси, предприсъединителните преговори се оказват именно битка, която трябва да бъде спечелена.
В този смисъл думите на Меглена Кунева „Държава се прави с хора” са вярни за българската обществена структура, в която частният интерес стои над всеобщия. Генералният извод е, че за да можем да минем от Non EU към EU, за да можем когато тръгваме на запад, самолетът ни да не излита на изток, за да можем да бъдем пълнокръвен член на Европейския съюз, трябва не само да префасонираме постсоциалистическата си обществена структура, а да я променим в нейните корени. Оттам биха дошли и така нужните промени в ценностите, мисленето, живота на българина. Чак тогава бихме могли да бъдем партньори. Чак тогава бихме могли да се наречем европейци.

Общественоизвестна тайна : местата в българските ВУЗ-ове били със 7000 повече от завършилите средно образование. На пръв поглед евтин държавен опит за стимулиране на младежта да си седи в „мила моя родино“. Само на пръв поглед обаче. Защото с елементарно интелектуално упражнение (непосилно за мнозина,за съжаление) неминуемо се стига до извода, че всеки, който иска може да получи висше. Ватмани, бармани, батмани и тревомани – всичките с висше, някои и с по двечки. Чудно! Проблемът с некадърщината обаче си седи. Защо? Защото едно висше образование, което е отворено за всички, доста трудно може да бъде качествено..освен ако не се намираме във Великобритания например. Там обаче, разбира се, са далеч по-креативни в ограниченията. Защото при нас Сульо от с.Бъдеще може да влезне в СУ или УНСС с еднократна неопределена сума, а в GB тази сума е многократна и идва под формата на такса, която отива ЗА университета. Не за преподавателите. Сума, която Сульо ще може да плати като продаде свинята и кравата, но нататък трябва да започне бъбреците да си продава. Не е нещо нечувано, впрочем.

Продължавам да си мрънкам – докога?! Само че сега ДОКОГА-то ми не е само, а върви ръка за ръка с едно голямо ЗАЩО. Отговорът – защото не в държавата ни има корупция и чалга, а в обществото. На всяко ниво. Та ето го и проблемът – как се очаква хора с 13 0 „висши“ образования, но и с насаден балканско-кебапчийски манталитет, да правят развитие? От само себе си, разбира се. Ще ни се, нали?

Вечно подминавана тема : нуждата от реформи във висшето образование е толкова крещяща, че тъпанчетата ни ще спука скоро. Приказките по проблема си ги има, реформаторите и тях, парите също, само желание няма. Има мързел, продиктуван от извечния български принцип „Я себе си ке гледам“. След бленуваната реформа обаче няма да има такава масова студентска миграция и предполагаемо ще се генерира развитие. То обаче, за съжаление, отново е свързано с работа. И пак – себе си ке гледам!..

Изводът : трябва да се сетим, че сме общество, а не отделни атоми. Тогава, току виж, успеем да произвеждаме истински кадри, които РАБОТЯТ това, което са учили, а не сервират мартинита на мутрите. Тогава, току виж, успеем да мръднем поне малко напред. Тогава, току виж, успеем да усвоим парите на ЕС. Тогава, току виж, манталитетът ни ще се промени и ще усетим това така належащо чувство за отговорност към тези пари, които в крайна сметка идват от европейските данъкоплатци. Оттам, току виж, придобием чувство за отговорност и към обществото. Ето ги предпоставките за развитие. Пречат ни само Св. Кондьо и Св. Азис.

И когато, някой прекрасен ден, спрем „себе си да гледаме“, ще имаме добро образование, добър стандарт, добра култура, добро развитие. Дотогава – оп, оп, шкембе и кебап, че и курбан за новото BMW! Балканщинка, приятна работа..

Днес.бг :

„За първи път в новата ни история в парламента се проведе поименна проверка за кворум, но не заради съмнения, че депутатите са малко, а напротив – че са твърде много. Инициативата е на юристката от БСП Мая Манолова. С нестандартната процедура тя иска да докаже, че и управляващите от ГЕРБ не са света вода ненапита по отношение на кръшкането от работа. Манолова твърди, че ежедневно те си служат с дребни хитрости, за да демонстрират, че са на работните си места, което всъщност не било така. Каква е хватката, според Манолова – тази сутрин се регистрирали 140 народни представители, 66 от които от ГЕРБ. Това означава, че за да се приеме даден закон, са необходими поне 71 гласа.
В същото време в залата присъствали много повече от 140 народни представители и много повече такива от ГЕРБ, т.е. управляващите умишлено поддържат по-нисък кворум и така за мнозинство в залата са необходими по-малко депутати. В конкретния случай това позволявало в залата да остават само по 70 депутати от ГЕРБ, а останалите да се „разхождат из кулоарите, да пият кафе, да ядат кюфтета”, върна репликата към премиера Бойко Борисов червената депутатка. Председателят на парламента Цецка Цачева първо отказваше проверка на кворума, но в крайна сметка се съгласи.  Оказа се, че депутатите от ГЕРБ наистина са повече – излязоха 78. Това даде повод на Манолова да попита къде са останалите 38 народни представители от партията на Бойко Борисов. Важно е да се уточни, че този спор не се води при пълен състав в редиците на „Коалиция за България”. Председателят на групата Сергей Станишев например също отсъства днес. Искра Фидосова от ГЕРБ заподозря в акцията на Манолова опит да се компрометира работата на Народното събрание. „Проверката на кворума ще ни отнеме час – време, в което можем да разглеждаме важни закони”, посочи съпредседателката на групата на ГЕРБ. Обвиненията, че хитруват, Искра Фидосова определи като „инсинуация и последен вопъл на политическа немощ на „Коалиция за България”. На въпроса – защо все пак ги няма толкова народни представители от ГЕРБ, предвид дисциплината, която демонстрират от партията на Бойко Борисов – Фидосова обясни, че колегите й просто закъснели за работа и се регистрирали малко по-късно. Мая Манолова обеща да направи проверка и да предостави на журналистите справка, която да докаже, че по-голямата част от законите в 41-вия парламент са приети с много нисък кворум. Преди време студенти и преподаватели от Софийския университет направиха друга справка, с много по-трагични резултати за работата на 40-ото народно събрание. Оказа се, че 60% от законите на предишния парламент са приети без кворум, какъвто изисква Конституцията на България.“

Кое е смущаващото в тази статия? Кюфтетата? Най-накрая настъпилата немощ на БКП (което не си е хич смущаващо, а радостно!!:))? Заниманията на едни хора, които уж избрахме за да произвеждат законите ни и да ни управляват? Пък то се оказа (отново), че те сами себе си не могат да управляват.. Дребнавите заяждания от ляво, дясно и център? Крайните прояви на евтин, направо боклучав популизъм? Фактът, че проверка се провежда, защото депутатите били МНОГО, сиреч далеч повече от обикновено? Не, не мисля, че изброените неща са най-притеснителните.

Последните две изречения от статията са истински шокиращите. 60% от законите на предишния парламент са приети без кворум, какъвто изисква Конституцията на България. МОЛЯ, БИХТЕ ЛИ ПОВТОРИЛИ!?!?!? Две трети от приетите през последните 4 (или 8, зависи от гледната точка) години закони си противоречат с Конституцията? Нека всеки сам си направи интерпретациите…исках само да поставя акцент върху едно проучване на Софийски университет, за което не се е вдигнал особен обществен шум, но на което е редно да се даде гласност, довеждаща бившите ни управници не до съд, а до линч.

Една вметка : преподаватели И студенти са направили проучването. Млади хора, иначе казано. Но кой ли ни обръща внимание..

Избори.  Влизам в секцията и административните лица вътре почти ахват от изненада. Очакването ми е за изнервени и неприветливи чиновници, които те карат да се чувстваш почти неудобно, че ги караш да свършат нещо помагайки ти. Тъкмо обратното! Чистата, неподправена изненада от млад гласоподавател ги прави изключително любезни и услужливи. Чак приятно да ти стане. Както на парламентарните избори впрочем. ИЗНЕНАДА!! Млад човек, енергичен, въплъщение на бъдещето, че пък и с гражданска позиция! Брей! То си е направо рядкост!

Защо е такава изненадата в уморените погледи на свикналите да се занимават с полупсихотични бабички чиновници? Защо трябва един млад човек да бъде възприеман по толкова неестествен начин, подавайки гласа си? Заради бездействието. Заради онази инертност спрямо младите, която в крайна сметка обрича обществото ни на бавна и болезнена разруха. Заради насадената по естествен път апатия в младите съзнания спрямо онова, което на теория трябва да се нарича политика, а на практика е махленско лицемерие.

И пак..докога? Докато младите спрат да се връщат от „чужбината“ в България? Че те вече спират. Докато смъртността стане по-голяма от раждаемостта? Че тя вече стана. Докато живеем с идеите за „старото“, за „преди“, в един нов, динамичен, развиващ се свят? Докато в България хаосът стане неконтролируем? Той почти е. Само дето се контролира от едни много специални хора с големи икономически интереси и големи златни ланци. Докато съдебната система се казва Красьо, а културата – Азис? Кой дава отговорите на тези въпроси? Всеки властимащ, разбира се, от чист популизъм. Отговорът обаче не води до промяна, той е само констатация. А тази констатация ще е безсмислена след десетина години, след които да станеш на 18 ще значи да си хванеш торбичката и да забегнеш към „света“. Защото тогава Азис може и да е влезнал в управлението, защото дотогава Красьо може и да е президент, защото дотогава чиновниците в избирателните секции може и да не видят млад човек да гласува. Защото за младите засега разлика няма. Дали ще гласуваш и за кого ще гласуваш е без значение. А после някой задава въпроса защо младите живеят в свой свят, тотално различен и далечен от този на родителите си. Поради простата причина, че никой не го е еня за тях, че никой нищичко не прави за тях. Освен любезната бабичка, която с радост записва, че си подал глас…прецедент си все пак.

Интересно, леко абсурдно и определено доста тъжно е как човек понякога ударно му се налага да осъзнае колко е всъщност сам. Визирайки подтикнатата от жаждата за качествено (т.е НЕбългарско) образование масова „емиграция“ на приятелите си, тихичко и крайно безрезултатно си плача за един блян, който някак винаги остава на заден план. А именно провокирането на мотивация и желание в младите хора да стоят в България. Липсата на каквато и да било координирана политика в тази насока ми се струва, че не е проблем от вчера. А е проблем, който води до едни много сериозни последици, за които всеки може да се досети, но които на свой ред не се оказват достатъчна мотивация за промяна на статуквото. Чудя се докога така. Основният ресурс на една имаща-претенция-за-развиваща-се-държава се подвизава в Германия, Франция, Великобритания, Италия, Холандия, въобще навсякъде, освен тук. Някой наскоро ми спомена, че в Страсбург имало 40 000 български студента. Плашещо е. 40 000. Предполага се/мечтае се, че по-голямата част от тях ще се завърнат в България и като с магическа пръчка ще „оправят“ чудната родина. Пита ли се някой обаче дали те ще са така добри да зарежат „чужбината“ в името на един „турски кенеф“, който трябва да почистят? Пита ли се някой какво се прави за младите? Пита ли се как и в какъв свят растат и се играждат като личности? Не. Или поне никой от тези, които имат реалните възможности и власт да създадат едно „по-добро бъдеще за България“. Клише, да. Но дяволски точно клише.

Та именно масовата емиграция на повечето ми приятели и познати ме наведе на мисълта, че ако скоро не се предприеме нещо, което да стимулира младежта да остава тук, ще си пишем пощенски картички…но от онези, празните, с туристическата фотография на Париж, Берлин или Лондон и с единия адрес. Защото какво ще можем да си кажем? Освен, че кенефът ни се размирисва все повече и повече..

Все още пеленачета в областта, аз и моят блог решихме да проверим колко време ще успеем да се задържим сред големите..риби. Пожелайте ни успех! 🙂