Lilo Petrov's Blog

След сериозна, градивна, масирана и настървена критика някак ми се стори наистина нередно да не пусна и една по-позитивна публикация. Оказа се, че целта на досегашните ми текстове – които, despite being крайно негативни, имат изходната идея да действат мотивиращо – е трудно постижима с тази нагласа на текстовете.

Ето ви мъничко, но някак по абсурден начин стоплящо нещо, което не е ужасно съществено, но навява една все по-уголемяваща се преспа от надежда. Преди няколко дни в Доктроската градинка в София се случи нещо, което съм виждал само в Европа. Нямаше ги онези съсухрени циганки с кърпи на главите и униформи, струващи повече от месечната им заплата. На тяхно място се беше появило едно крайно симпатично малко оранжево камионче, което оставяше след себе си чистота.  Калта, изгнилите листа и превърналата се в засъхнала гной скованост от заобикалящия ни боклук изчезваха под четките, пръскалките, ласките на камиончето. Наистина звучи абсурдно, но това камионче си е малък проблясък. Защото зад него стои проект, който някой е изготвил, обработил, изпратил, друг е чел, критикувал, одобрявал, трети е отпускал пари, разпределял ги е, четвърти е назначавал хора и така нататък. Сиреч, някой се е занимавал с това абсолютно несъществено и ненужно към момента камионче.  Което, съгласете се, си е направо супер.

С пожелания за оранжеви камиончета!

Атанаска се казва вдовицата на Веско – 65 годишния мъж от провадийското село Китен, който беше убит заради едно прасе. Ние свикнахме с всякакви думи и заглавия по вестниците. Нещо повече – колкото по-зловещи са заглавията, толкова повече в нас се надига и уплътнява някакъв подсъзнателен и доста подъл според мен защитен механизъм – нека пропусна и този ужас, нека да го подмина, нека да успея да се предпазя от него, така че той да не ме нападне, да не ме застигне. Нека не му обърна внимание, нека не си представям фермата, трийсетте свине, Веско и Атанаска, живота им, как са го пребили, как е молел за помощ, как е викал в тъмното, близо до гробището и ромската махала, как на сутринта са го намерили. Защитният механизъм тук вече е много плътен и гъст, обрасъл, почти непробиваем и за сметка на това – още по-коварен. Нека да подмина , за да не трябва да се сблъскам челно с въпроса – защо се е случило всичко това. Защото когато се сблъскам с този въпрос, аз вече попадам в капана, от който няма измъкване. Попадам в капана на абсолютното потресение, срещу което няма никакъв лек. В този капан мога само да стоя  и да наблюдавам вцепенено онова, което се случило. Двама мъже на около 25 години, и двамата с по три деца, и двамата безработни, се напиват вечерта, веселят се шумно и в един момент утихват: прияжда им се свинско. Няма проблем. Какво прави човек, когато му се прияде свинско – отива, където трябва и открадва прасе. Ако прасето има пазач – убива пазача, но така или иначе се сдобива с прасето. Прасешкото, естествено, е много по-ценно от човешкото, защото човешкото месо не става за ядене. Всъщност кой знае?

Тук някъде кадрите на филма, който гледам, попаднал в капана без да искам или от невнимание, се преплитат, спират, объркват се, тук вече чувам само плача на Атанаска, думите й, виждам я под асмата с кехлибареното грозде, виждам я сама със страшната й мъка, с нямата, неизречима обида, която е зад тази мъка  – виждам я на фона на тези 40 прасета от бяла порода, които от 15 години им помагат да преживяват, големи и малки от бяла балканска порода, които грухтят и се щурат безразборно из двора, вероятно са гладни, вероятно няма кой да ги изведе на паша, вероятно ужасно мирише в този двор, нейното нареждане продължавам да чувам, нейното оплакване, вероятно няма кой да изчисти, кой вече да върши ежедневната рутинна работа по тяхното отглеждане и изхранване, тя е сама с тези 40 прасета, които квичат и са навсякъде и стават все по-гладни и гладни, защото мъжът й е пребит заради едно от тях, всяко едно от тези прасета е било по-ценно, отколкото мъжа й, следователно всяко едно от тези прасета  е по-ценно и от нейния живот също и от който и да е човешки живот изобщо.

Да, ето заради този извод, който всеки от нас може да направи след новините и след прочитането на един вестник, в нас се поражда убийствения защитен механизъм – да не забелязваме, да не се впрягаме, да не допускаме, да не се вглеждаме, да пожалим самите себе си, за да не попаднем в капана, в който ще трябва да изтърпим ужаса на вглеждането и вслушването, ужаса на задаваните въпроси, ужаса на  неизменния извод за ценността на човешкия живот в България.

Защото същия този подсъзнателен механизъм, който прораства около нас, знае със сигурност: това, което се е случило на Веско и Атанаска, може да се случи и на теб – сред друг декор и други обстоятелства. В същността си то е едно. Само декорите и обстоятелствата се сменят.Но за тези неща не трябва да се мисли, както не трябва да се мисли и за смъртта. Затова тихо, тихо, да караме нататък, каквото дойде, каквото стане, каквото, такова.

Европейският съюз, бидейки наднационална инситуционална рамка, целяща пораждане и/или стимулиране на развитие, се простира отвъд отделните си механизми и институции. Той достига до начина на живот на всеки един от гражданите си. Филмът на Иван Кулеков „Държава се прави с хора” на пръв поглед проследява предприсъединителната работа на българските евроинтегратори. При по-задълбочен анализ на филма обаче, ясно проличава болезнената действителност, че въпреки подписаният на 24.4.2005г. договор, България няма нито икономическа, нито социална готовност да бъде част от ЕС.
Българският „преход” след 1989г. е изключително оспорвана тема, която не е основна за този текст. Споменаването й обаче е неминуемо, защото последиците от социалистическото наследство са тежки и, въпреки изминалите двадесет години, все още се проявяват с голяма сила. Успешното функциониране на една модерна демокрация е пряко свързано със защитата на всеобщия интерес, гарант за който е гражданското общество. Последното е било крайно деформирано в България през изминалите 45 години като неизменна част от социалистическия строй – гражданската позиция е била подтискана, прозрачността в управлението практически е отсъствала, индивидуалната инициатива – ограничавана. Тези практики на социализма неизбежно повлияват върху способността на постсоциалистическото българско общество да изгради една функционираща модерна демокрация.
Фасадно-козметичните промени, извършени в държавната уредба през последните двадесет години не водят до реално откъсване от социалистическото минало на България. И, тъй като именно от държавната уредба зависят обществените нагласи, ценности и,в крайна сметка, начинът на живот, сегашната българска реалност остава едно деформирано общество, което е почти неспособно да генерира развитие поради острите проблеми в своето устройство. Именно тази реалност е причина за коренното различие между „истинските” държави членки на ЕС и България. Тази диференциация е един от основните проблеми, които стоят пред интегрирането на България в европейската общност, защото пряко нарушава водещия за ЕС принцип на партньорство (oттам идват и използваните от българския екип преговарящи определения „там”, „тяхното”, „те”).
Разбира се, осъзнаването на тези факти от страна на евроинтеграционния български екип не подлежи на коментар (предполага се, че експертите, водили преговори с ЕС, са наясно с тях), но някак неминуемо възниква въпросът защо въпреки осъзнаваната диференциация ЕС/България нищо не бива предприето дори от евроинтеграционния ни екип. Налице дори при него са проблеми, които в крайна сметка довеждат до невъзможност на България да се интегрира в ЕС. А именно :
1. Всеобхватна безотговорност, цяряща в цялата българска администрация
– договорите и текстовете между ЕС и България са възприемани като „големи книги”, „странички” и „буквички”. Наивно е да се смята, че чиновник, които възприема тези текстове и следващите от тях промени в общественото устройство на България като „странички”, може да има високо ниво на производителност на труда. За част от хората от екипа (съответно и за голяма част от съвременните българи, ако изхождаме от идеята, че преговарящият екип може да бъде представителна извадка от българското общество) „100% производителност на труда” може да бъде постигната само когато пред теб има табелка „България”. Сиреч, когато някой „чужд” те наблюдава. Възниква въпросът колко и каква работа се върши без „пъдарите” от Брюксел да наблюдават.
– Това, разбира се, не е нито частен случай, нито пък е случаен. Потискана и репресирана през изминалите десетилетия, частната предприемчивост на обикновения българин отсъства и постигането на резултати, без да бъдеш „ръчкан” става трудно постижима задача. Отново си проличава фасадността и повърхността на популисткия ентусиазъм на преговарящия екип (нека към момента екипът от експерти бъде възприеман като представителна извадка от съвременното българско общество). Изказвания от рода на „плуване в море от сяра” и „влачех си нещата” далеч не демонстрират мотивация за висока производителност на труда.
2. Некомпетентност и ниска квалификация на кадрите
– неспособността на държавата да осигури квалифицирани и подготвени кадри в крайна сметка довежда до ниска производителност на труда. Подсилен с отсъствието на мотивация за добри резултати, този фактор рефлектира върху цялостната работа на евроинтеграционния ни екип, която бива вършена „тихичко на много фронтове”. Липсата на добри резултати, разбира се, е причина за ниската конкурентноспособност на България както в европейския, така и в световния пазар.
3. Съперничеството
– остра проява на отсъствие на каквото и да било усещане за парньорство са думите на един от членовете на преговарящия екип : „Ако българският бизнес работеше на 1/3 колкото нас, темпото на развитие щеше да е по-голямо”. От това изказване проличава разривът между частните интереси и държавната администрация, чиято задача е да ги защитава. Именно този разрив автоматично поставя администрацията като пречка за развитието на българските частни интереси.
При по-подробен анализ на думите и отношението на евроекспертите ни спрямо вършената работа, несъмнено могат да се намерят и множество други примери за своего не на място и не на време българска евроинтеграция. Не на място, защото, независимо от царското изявление на Симеон Сакскобурготски, че „отиваме там, където винаги сме били”, България до този момент не е била част от Европа нито в социален, нито в икономически, нито в политически план. Не на време, защото невъзможността на обществената ни структура да „скъса” със социалистическото си минало се оказва една от основните пречки пред интегрирането ни в Европейския съюз.
Друг явен извод от филма „Държава се прави с хора” (а и от начина на живот в съвременна България) е очевидната тромавост на администрацията. Хаотичната методика (ако въобще същесвтува такава) на работа спъва цялостното функциониране на държавния апарат, който се оказва в съревнование с бизнеса безотносително към задачата си да коригира нормалния разрив между частния и всеобщия интерес. Тук отново се появява нуждата от коректор в лицето на активно гражданско общество, което да контролира и наказва очевидното преследване на частни интереси от управляващите. Разбира се, при отсъствието на такъв коректор, частният интерес става водещ в политиките на държавния апарат. Може би оттук произтичат и използваните за заглавие на филма думи на Меглена Кунева „Държава се прави с хора”. Това изявление е демонстрация на абсолютна некомпетентност спрямо устройството на държавата. Държава не може да бъде правена с хора, защото те преследват частните си интереси, държава може да бъде правена с институции, които да коригират баланса между частния и всеобщия интерес. Забележително е, че гореспоменатото изказване е на главния преговарящ с ЕС от българска страна.
Тромавостта на институциите, разбира се, едва ли може да бъде наречена случайна. Институционализирането на частния интерес предполага статукво, от което определени хора да бъдат облагодетелствани. Следователно бавното приемане на закони, сиреч промени, е абсолютно логично и е естествена част от съвременната ни действителност. Пример за това са горделиво изнесените на преден план като успехи предприсъединителни договорености с ЕС за алкохола и тютюна. Договорености, които са явна политическа намеса в икономиката на България, защото тютюнът е основен поминък на определено българско малцинство.
Преследването на частни интереси от страна на българския управленски елит логично води след себе си структурна деформация на пазара, оттам и неприоритетността на пряко свързаните с пазара проблеми, нуждаещи се от адекватно решение. Такъв проблем е транспортната инфраструктура, която е жизненоважна за пазара и съответно за установяването на устойчив темп на развитие. България продължава да бъде единствената държава в ЕС, в която не може да се стигне от една до друга граница по магистрала. Друг проблем е явното недооценяване на
черноморската ни граница, която бива възприемана от управляващите по-скоро като туристически обект (поради частните им интереси), отколкото като съсредоточие на търговски канали, въпреки че 95% от световната търговия се извършват по вода.
След като бъдат взети предвид тромавостта и некомпетентността на институциите, съревнованието на отделните елементи на обществената структура, преследването на частни интереси от страна на управляващите и тежкото ментално и структуроопределящо наследство от социализма, неразвитият български пазар изглежда като логичен продукт на нефункциониращата ни „модерна” демокрация.
Гореспоменатата „рожба” на обществената ни структура води след себе си отсъствие на каквато и да била култура на партньорство. Не може да се очаква от едно общество, свикнало да се води само и единствено от частни интереси, да бъде равностоен партньор на другите европейски пазари. Въпреки това, у българите съществува претенцията за дължимост на ЕС към България. Липсва обаче съзнанието, че отпусканите от ЕС средства са за подобряване на условията за генериране на пазар и развитие с цел еквивалентно партньорство на България с другите държави-членки.
Липсващото усещане за партньорство превръща преговорите за присъединяване към Европейския съюз в „окопна война”, погледнати през призмата на българските преговарящи. „Борбата за всяка къща” налага свикването на всички „войници”, които биват изпращани на фронта с пари от комшулъка. Битката, боричкането, съпротивлението на българския държавен апарат изглеждат, след по-подробен анализ, като съвсем логична себесъхранителна реакция. Та нима има човек, който не би реагирал по същия начин – с борба – ако някой „чужд” се опита да промени/заличи поминъка му? Едва ли. Проблемът обаче е, че това е нормална човешка реакция. И тъй като държавният апарат в България се диктува от човешките частни интереси, предприсъединителните преговори се оказват именно битка, която трябва да бъде спечелена.
В този смисъл думите на Меглена Кунева „Държава се прави с хора” са вярни за българската обществена структура, в която частният интерес стои над всеобщия. Генералният извод е, че за да можем да минем от Non EU към EU, за да можем когато тръгваме на запад, самолетът ни да не излита на изток, за да можем да бъдем пълнокръвен член на Европейския съюз, трябва не само да префасонираме постсоциалистическата си обществена структура, а да я променим в нейните корени. Оттам биха дошли и така нужните промени в ценностите, мисленето, живота на българина. Чак тогава бихме могли да бъдем партньори. Чак тогава бихме могли да се наречем европейци.