Каквото, такова.

{ януари 19, 2010 @ 3:38 pm } · { Uncategorized }

Атанаска се казва вдовицата на Веско – 65 годишния мъж от провадийското село Китен, който беше убит заради едно прасе. Ние свикнахме с всякакви думи и заглавия по вестниците. Нещо повече – колкото по-зловещи са заглавията, толкова повече в нас се надига и уплътнява някакъв подсъзнателен и доста подъл според мен защитен механизъм – нека пропусна и този ужас, нека да го подмина, нека да успея да се предпазя от него, така че той да не ме нападне, да не ме застигне. Нека не му обърна внимание, нека не си представям фермата, трийсетте свине, Веско и Атанаска, живота им, как са го пребили, как е молел за помощ, как е викал в тъмното, близо до гробището и ромската махала, как на сутринта са го намерили. Защитният механизъм тук вече е много плътен и гъст, обрасъл, почти непробиваем и за сметка на това – още по-коварен. Нека да подмина , за да не трябва да се сблъскам челно с въпроса – защо се е случило всичко това. Защото когато се сблъскам с този въпрос, аз вече попадам в капана, от който няма измъкване. Попадам в капана на абсолютното потресение, срещу което няма никакъв лек. В този капан мога само да стоя  и да наблюдавам вцепенено онова, което се случило. Двама мъже на около 25 години, и двамата с по три деца, и двамата безработни, се напиват вечерта, веселят се шумно и в един момент утихват: прияжда им се свинско. Няма проблем. Какво прави човек, когато му се прияде свинско – отива, където трябва и открадва прасе. Ако прасето има пазач – убива пазача, но така или иначе се сдобива с прасето. Прасешкото, естествено, е много по-ценно от човешкото, защото човешкото месо не става за ядене. Всъщност кой знае?

Тук някъде кадрите на филма, който гледам, попаднал в капана без да искам или от невнимание, се преплитат, спират, объркват се, тук вече чувам само плача на Атанаска, думите й, виждам я под асмата с кехлибареното грозде, виждам я сама със страшната й мъка, с нямата, неизречима обида, която е зад тази мъка  – виждам я на фона на тези 40 прасета от бяла порода, които от 15 години им помагат да преживяват, големи и малки от бяла балканска порода, които грухтят и се щурат безразборно из двора, вероятно са гладни, вероятно няма кой да ги изведе на паша, вероятно ужасно мирише в този двор, нейното нареждане продължавам да чувам, нейното оплакване, вероятно няма кой да изчисти, кой вече да върши ежедневната рутинна работа по тяхното отглеждане и изхранване, тя е сама с тези 40 прасета, които квичат и са навсякъде и стават все по-гладни и гладни, защото мъжът й е пребит заради едно от тях, всяко едно от тези прасета е било по-ценно, отколкото мъжа й, следователно всяко едно от тези прасета  е по-ценно и от нейния живот също и от който и да е човешки живот изобщо.

Да, ето заради този извод, който всеки от нас може да направи след новините и след прочитането на един вестник, в нас се поражда убийствения защитен механизъм – да не забелязваме, да не се впрягаме, да не допускаме, да не се вглеждаме, да пожалим самите себе си, за да не попаднем в капана, в който ще трябва да изтърпим ужаса на вглеждането и вслушването, ужаса на задаваните въпроси, ужаса на  неизменния извод за ценността на човешкия живот в България.

Защото същия този подсъзнателен механизъм, който прораства около нас, знае със сигурност: това, което се е случило на Веско и Атанаска, може да се случи и на теб – сред друг декор и други обстоятелства. В същността си то е едно. Само декорите и обстоятелствата се сменят.Но за тези неща не трябва да се мисли, както не трябва да се мисли и за смъртта. Затова тихо, тихо, да караме нататък, каквото дойде, каквото стане, каквото, такова.