Post cards

{ ноември 6, 2009 @ 7:55 pm } · { Uncategorized }

Интересно, леко абсурдно и определено доста тъжно е как човек понякога ударно му се налага да осъзнае колко е всъщност сам. Визирайки подтикнатата от жаждата за качествено (т.е НЕбългарско) образование масова „емиграция“ на приятелите си, тихичко и крайно безрезултатно си плача за един блян, който някак винаги остава на заден план. А именно провокирането на мотивация и желание в младите хора да стоят в България. Липсата на каквато и да било координирана политика в тази насока ми се струва, че не е проблем от вчера. А е проблем, който води до едни много сериозни последици, за които всеки може да се досети, но които на свой ред не се оказват достатъчна мотивация за промяна на статуквото. Чудя се докога така. Основният ресурс на една имаща-претенция-за-развиваща-се-държава се подвизава в Германия, Франция, Великобритания, Италия, Холандия, въобще навсякъде, освен тук. Някой наскоро ми спомена, че в Страсбург имало 40 000 български студента. Плашещо е. 40 000. Предполага се/мечтае се, че по-голямата част от тях ще се завърнат в България и като с магическа пръчка ще „оправят“ чудната родина. Пита ли се някой обаче дали те ще са така добри да зарежат „чужбината“ в името на един „турски кенеф“, който трябва да почистят? Пита ли се някой какво се прави за младите? Пита ли се как и в какъв свят растат и се играждат като личности? Не. Или поне никой от тези, които имат реалните възможности и власт да създадат едно „по-добро бъдеще за България“. Клише, да. Но дяволски точно клише.

Та именно масовата емиграция на повечето ми приятели и познати ме наведе на мисълта, че ако скоро не се предприеме нещо, което да стимулира младежта да остава тук, ще си пишем пощенски картички…но от онези, празните, с туристическата фотография на Париж, Берлин или Лондон и с единия адрес. Защото какво ще можем да си кажем? Освен, че кенефът ни се размирисва все повече и повече..